Bowlby (1969) дефинира привързаността като “дълбока и трайна емоционална връзка, която свързва един човек с друг във времето и пространството”.
Обикновено привързаност се развива при първата интеракция в живота, която е тази между бебето и основната грижеща се фигура (най-често майката). Бебето не може да говори, да се аргументира или да планува, но въпреки това то сигнализира, когато не са изпълнени неговите нужди. Общуването зависи до голяма степен от невербалната комуникация. Тъй като за малкото дете е присъща голяма палитра от силни емоции – страх, гняв, тъга, радост, е важна способността на майката да ги интерпретира. Когато тя разбира и отговаря на нуждите му, се получава синхронизация между двете страни. Умението на майката да общува чрез емоция, да успокоява детето, да споделя радостта и лесно да прощава благоприятства развиване на сигурна привързаност.
Този тип привързаност се счита за най-здравословната форма на привързаност. Тя дава възможност на детето да се чувства в безопасност, да бъде самостоятелно и уверено, да се доверява и надява, да бъде спокойно, когато срещне трудност. Дете, което е сигурно привързано изследва без притеснение средата. То вярва, че майка му ще бъде достъпна, отзивчива и помагаща, ако се сблъска с неблагоприятна или плашеща ситуация, съответно е смело в опознаването на света.
Изследователите предполагат, че ранните модели на привързаност биха могли значително да засегнат по-късния живот. Според тях връзките в зрелостта създават база за продължаване на психологическия растеж, както и за развиване на автономност. Те вярват, че ранните преживявания на привързаност помагат за формиране на вътрешни работни модели на себе си и другите, които след като се формират, са относително стабилни във времето. Тези работни модели включват чувства, убеждения, очаквания за себе си и другите, за света, поведенчески стратегии и правила за насочване на вниманието, интерпретиране на информацията, както и организиране на паметта. Всичко това има трайни последици за развитието на личността и близките отношения.
Хората със сигурна привързаност по-рано в своя живот оценяват себе си като уверени, способни да обичат, да чувстват безопасност и комфорт. Те са готови да опознават света, да се разкриват пред другите, да реагират адекватно, когато другите им се разкриват, да се свързват с тях и да развиват пълноценни връзки, чувствайки се разбрани и подкрепени. Също, по-лесно се справят със стреса и намират баланс в живота си.
От една страна, сигурната привързаност оказва влияние на редица аспекти от живота на този, който е изградил подобен тип привързаност. Свързана е със способностите му:
- да намира удовлетворение, оставайки сам, както и да се наслаждава на това да бъде с други;
- да се съсредоточава и осъзнава своите чувства;
- да намира утеха, да се справя с разочарования, да се съвзема след преживяно нещастие;
- да търси и открива смисъл в случващото се;
- да изгражда по-здрави, успешни и приспособими приятелски и партньорски взаимоотношения;
- да създава положителни спомени и също такива очаквания от контактите си с другите хора.
От друга страна, върху сигурната привързаност могат да въздействат негативно редица фактори. Те обикновено са свързани с родителска загуба, тежко заболяване, преместване в друга държава, развод, предателство и всичко, което би причинило силен стрес и безпокойство.
Привързаността е гъвкав модел, който би могъл да се модифицира за определен период, когато обстоятелствата и опитът налагат това. Но благодарение на компетентността, която дава сигурната привързаност могат да се изгладят много противоречия по пътя към разбирателството.
Привързаността и нейната динамика са уникални при всеки, така както всеки отделен човек е уникален. Нито майката, нито приятелят, нито партньорът могат и трябва да бъдат перфектни или непрекъснато в унисон с другия. Изграждането обаче на сигурни отношения помага на човек да бъде по-ефективен, да уважава себе си и другите и да живее с тях в хармония.
Автор: Десислава Колчевска