Мотивацията представлява вътрешна сила, която стимулира и задвижва личността към постигането на определени цели. Има много общо с желанието и амбицията. Винаги се съчетава с енергия да се работи за постигането на конкретен резултат. Притежава доста динамична структура. Включва в себе си начало, посока на намеренията и действията, интензивност, постоянство в начинанието, устрем и готовност да се постигне дадена цел. Изисква получаване на непосредствена и открита връзка между поведението и резултатите, до които води то. Крайният резултат винаги има значение от субективен характер и представлява ценност за инидвида, който е положил усилия.

Мотивацията се разглежда като йерархична система на много равнища, в която различни мотиви се намират в единство и взаимодействие. Тези мотиви са сравнително устойчиви за личността. В същото време мотивацията не е изградена само от вътрешни подбуди, но и от различни външни фактори – влияние на други хора, въздействие на околната среда, сложност на изпълняваната задача и други. В този смисъл мотивацията е съвкупност от всички фактори, както личностни, така и ситуативни, които подбуждат хората към активност.

Затова и най-разпространено е схващането, че мотивацията е вътрешна и външна. Едуард Деси (Пинк, 2012) нарича външната мотивация екстрасивно мотивирано поведение, а вътрешната – интрасивно мотивирано поведение.

Екстрасивно мотивирано поведение е поведение, при което индивидът намира удовлетворение в получване на някаква награда или в избягване на наказание. Тоест, при външната мотивация носител на стимулите е социалната среда, която предлага възнаграждение или санкция за определен тип поведение. Интрасивно мотивирано поведение е поведение, наградата за което индивидът носи в себе си. Той намира удовлетворение в чувството за развита собствена компетентност и самоутвърждаване. При вътрешната мотивация човек се заема с дадена дейност заради самата нея, удоволствието, което тя предоставя като краен резултат или удовлетворение от процеса на изпълнението й. Изразява се в саморегулацията на личността, която се проявява чрез стремежа към задоволяване на значими за нея потребности.

Според теорията на Макклеланд за потребностите, отнасящи се до мотивацията, човек има три важни потребности – от принадлежност, от постижения и от власт. Потребността от принадлежност и обвързване е потребност за установяване и поддържане на благоприятни отношения и оказване на помощ, както и съпричастие към определена група. Потребността от постижения е потребност на индивида да доведе нещата, с които се е захванал, до успешен край. Хората с високо развита такава потребност предпочитат да избягват много лесните и прекалено трудните за изпълнение задачи. Те търсят надеждна обратна връзка за това как се справят. Трудно е да бъдат ръководители, защото са изключително взискателни, което не винаги благоприятства спокойната и продуктивна обстановка. Потребността от власт е потребност от оказване на влияние върху други хора с цел постигане на определен резултат. Хората със силно изявена такава потребност стават за ръководители, когато потребността им от постижения хармонира с потребността от постижения на другите. Добрите ръководители и лидери имат умерена потребност от власт и ниска потребност от принадлежност.

Ф. Херцберг също подкрепя идеята за разделянето на факторите на две групи в своята теория за мотивацията. Тези две групи той обособява като поддържащи и мотивиращи, които могат да се интерпретират съответно като външни и вътрешни. Поддържащите са свързани със средата и включват: условията на труд, сигурността, изискванията, реда, правилата, ангажираността, надзора, възнаграждението, междуличностовите отношения с висшестоящи, равни и подчинени, обвързаността с личния живот. Мотивиращите фактори се отнасят до постижението, признанието, възможността за личностно развитие и прогрес, повишаването на отговрността за постигнатите резултати, задоволяването на личен интерес чрез определяне на цел, подходяща за самия човек.

За повишаване на мотивацията често се използват следните методи.

1. Създаване на подходяща среда:

- изграждане на добро отношение към другите участници в процеса и към общата цел;

- повишаване на степента, в която участниците се подкрепят и си помагат в нужда;

- стимулиране на интензивно взаимодействие по пътя към целта, което дава възможност да се провокира мисленето (особено творческото такова), свободното изказване на мнение и защита на собствената позиция. По този начин обощенията се правят в следствие на логични разсъждения, в резултат от спор или дискусия по поставените проблеми.

2. Определяне на ясна цел и формиране на съзнание за нейната ценност. На първо място става с рационални аргументи за ценността на необходимата компетенция и за смисъла от полагането на усилия. Човек е активен в полагането на усилия, когато се стреми към привлекателна за него цел. Важно е да бъде провокирано любопитството към нея – трудното и рутинното отблъскват, интересното и вълнуващото - привличат.

3. Изграждане на положително емоционално отношение към процеса на изпълнение на необходимите действия. Може да се постигне  чрез внасяне на разнообразие в активностите на всеки участник. По този начин се провокира стремеж към по-цялостно разбиране на нещата, преодоляват се по-лесно и благоприятно възникващите трудности и се развива желание за усъвършенстване на компетенциите и съответните действия.

4. Създаване на ангажираност към зададената цел. Това става чрез обсъждане на конкретните очаквания и необходимостта от насочване и инструкции.

5. Организиране на дейностите и конструиране на план за изпълнение, чрез преодоляване на по-малки предизвикателства, с постоянство, достъпност до информация и съобразяване на изискванията с възможностите на отделния човек.

6. Осъществяване на контрол и оценка, като се използват индивидуални относителни норми. Важно е при оценяването да бъдат отчетени положените усилия. Ниските оценки са предизвикателство към умението за преработка на неуспехите. Високите, от своя страна, коренспондират с успеха и неговото преживяване, като благоприятстват поддържането на мотивация. Чрез похвали се стимулират собствените изисквания на личността, повишава се увереността и активността й в процеса. Успехът е причина човек да изпита удовлетворение от себе си и да придобие усещане за собствена значимост.

7. Използване на системни възнаграждения. Когато целта не представлява интерес е добре  да се започне с по-висок коефициент на възнаграждение. Постепенно с навлизането в същността, се увеличава времето и усилията, за да се заслужи съответното възнаграждение. Като трябва да се има предвид, че по-мотивиращо и продуктивно е възнаграждението да зависи от количеството свършена работа, отколкото от времето, прекарано във вършенето й. Най-важно е състезанието на човек със самия него, отколкото с останалите.

Въпреки, че съществува разделение на външни и вътрешни фактори, е важно да се отчете непрекъснатото резониране помежду им. В голяма степен факторите от средата оказват значение на вътрешната мотивация, независимо от това колко малка или голяма е тя. Процесите на моделиране, стимулиране и развитие на мотивацията „отвън“ се явяват агенти на промяната. Те пораждат инициативност и отдаденост в процеса към постигане на целта, без които крайният резултат и удовлетвореността от него са невъзможни.

 

Автор: Десислава Колчевска

 

В повечето случаи ние нямаме възможност да избираме средата си. Можем да подбираме своите приятели  и да прецизираме отношенията си с тях. Що се отнася обаче до хората, които влизат и излизат от живота ни, нямаме контрол. Нужно е да се пригодим към обкръжаващата ни действителност, за да изпълняваме задълженията и отговорностите си по възможно най-добрия начин. В отношенията с околните е важно:

• Да проявяваме уважение към различието - да приемаме другия такъв, какъвто е, с всичките му недостатъци, освен положителни страни. Така развиваме нашататолерантност и разбиране.
• Да дадем време на отсрещнияда покаже качествата, които притежава, да проявим търпение да усъвършенства своите компетентности, но и да преосмислим нещата, които му липсват и до колко са важни те за нас.
• Да направим преценка дали да „простим“ неспособността на другия да покрие нашите критерии или да потърсим сред обкръжението си нови хора.
• Да открием общи интереси след като опознаем другия. Тези интереси ще дадат възможност да се развият взаимоотношенията, като всеки участник в тяхдопринася с нещо ново. Това не означава да променяме себе си или своите предпочитания. Всеки има право да бъде такъв, какъвто е и иска да бъде. Трябва да зачита това право и на отсрещния. Околните ни помагат за нашето израстване, развитие. Наблюдавайки, преценявайки, общувайки ние се променяме като в същото време затвърждаваме образът на своята личност.
• Да бъдем осъзнати към себе си и към другия. Човек винаги трябва да е в търсене на баланса – знаейки своите предимства и недостатъци, да не се самоизтъква или обратното – да не се съди твърде строго. В отношението си към другия,  по същия начин – не винаги сме наясно с обстоятелствата около него, какво мисли или чувства, за да постъпва по начина, по който го прави (независимо дали го одобряваме или не). Изтъквайки себе си или критикувайки го, ние не помагаме и не подобряваме нещата. Дори напротив, с показването на неговата некомпетентност, го потискаме, а това ще възпрепятства да бъде по-разумен в постъпките си. Трябва да го подкрепим, да му предложим възможни решения.
• Да подкрепяме другия, но и добре да обмисляме нещата преди предприемането на каквото и да е действие. Ако близък приятел е в затруднение, ние видим това и искаме да му помогнем, понякога няма смисъл да обсъждаме дали има или няма проблем. Ако е по силите ни, можем директно да му помогнем. В същото време, ако не ни е толкова близък човека, е важно да преценим дали помощта е адекватна или по-скоро вредна за него. Въпреки, че добрите намерения са важни, от значение са последствията от непоисканата помощ - тя често е неуместна, неползотворна, безрезултатна.
• Да откликваме на молби, да не бързаме да отказваме. Когато някой потърси съдействие от нас, обикновено има причина за доверието, което ни е гласувал. Може да не я виждаме или разбираме - не винаги нещата са на повърхността, важна е същината. Затова трябва да се научим да мислим отвъд очевидното.
• Да потърсим съвет, когато сме объркани. Дори другият да ни насочи в неприемлива за нас посока, това ще ни помогне да разберем коя е правилната в случая. Например, нека си представим, че хвърляме монета и сме определили кой избор да е ези и кой - тура. Ако по време на нейното завъртане във въздуха или когато вече е паднала, у нас изникне предпочитание по отношение на залога, дилемата е по-скоро решена. Няма значение дали се е паднало ези или тура, ние вече сме осъзнали какво искаме.
• Да общуваме открито и да подхождаме с искреност. Никой не е научен да „разчита“ другия. Важно е да изясняваме своите чувства и мисли на отсрещния, подчертавайки, че това са наши такива. Тоест, добре е да говорим от свое име, не от името на група хора, като се стараем и да не приписваме чувства и мисли на отсрещния.
• Да включваме своята интуиция и емоционалност. Всеки човек е с различна такава. Важно е да развиваме умението си да усещаме себе си и другия, съответно да се съобразим и със себе си и с другия, като по този начин се подобрява качеството на взаимоотношенията ни.
• Да изразяваме чувствата си на безусловна любов и искрена загриженост, каквито и ние искаме и имаме нужда да получим от другите.
• Да не пестим комплименти или похвали, когато някой постъпва правилно или просто когато е добронамерен и се старае да се справи успешно. Всеки човек има потребност да бъде забелязан, оценен, както и има нужда да се чувства значим.
• Да не забравяме да благодарим.
• Да не се отказваме от взаимоотношения, ако минават през различни етапи и предизвикателства. Когато се чувстваме неразбрани, можем нагледно да видим своите собствени мисли и идеи как изглеждат на другия. Новите перспективи ще ни помогнат да разберем отсрещния по-добре в реакцията му към нас, както и ще преценим дали самите ние не грешим.
• Да не позволяваме външни фактори или влияния да оказват значение в дадени взаимоотношения. Всяка една връзка, която създаваме е уникална в своята същност и са важни отношенията вътре в нея.
• Да не забравяме, че усещането на дискомфорт в общуването е нещо нормално и преходно. Може да се дължи на това, че човек е способен да побере в съзнанието си противоположни или различни гледни точки по едно и също време. Нарича се емоционална амбивалентност. Противоречието всъщност ни прави по-умели и вещи в сложни или нови ситуации. Съответно, можем да направим по-точна прогноза за реакциите – своите собствени и тези на другите.
• Да развиваме по-добър самоконтрол. Той е свързан и със съвестта. От нас се изисква да определяме граници в поведението си. А когато ги нарушаваме, се появяват чувства на вина, срам и съответно тревожност. Нужно е време, за да ги приемем, затова и се съпротивляваме на вътрешния контрол. Важно е да намерят допирна точка личните интереси и чувството за мярка.
• Да насочваме своята енергия и тази на другия към нещо ползотворно, съзидателно. Ако не, то поне към приятни и интересни занимания, които да развият и затвърдят връзката между двете страни.

Не бива да забравяме, че всеки е отговорен за собствения си живот и има право на избор, как да го изгради. Създаването на връзка, включваща общи ценности, ангажираност, лоялност един към друг, взаимна подкрепа и отговорност, е трудно – изисква време и усилия. Защото отношенията винаги са многостранни - те са като пъзел, който се състои от много части. Ако всички части присъстват, ще се получи прекрасна картина.

 

Автор: Десислава Колчевска

Промените в живота често са свързани с нарушаване на душевното равновесие. Сблъскването с трудности поражда неприятни негативни мисли, което е нещо обичайно и напълно нормално. Изпитването на страх е нашият отговор към случващото се. Резултат е от това, че подсъзнанието ни предпазва от различни застрашаващи ситуации. Страхът е естествено, генетично заложен механизъм за самосъхраняване, оцеляване. Тоест, отнася се до най-силно развитият и изявен инстинкт. Съзнанието разбира опасността, за която страхът сигнализира и кара човек да реагира чрез борба или бягство.

Най-базовият и дълбоко вкоренен страх в нас е този от смъртта. Другите страхове са придобити в следствие на травма, стресово събитие, напрежение, неудовлетвореност, свръхсензитивност на възприятието в даден момент от живота и натрупването на опит. Може да са породени от неприятни спомени, в това число подсъзнателни такива.

Всеки страх в основата си е страх от смъртта, а той в основата си - страх от провал, което в основата си е страх от непознатото.

Има няколко степени на страх – от очакване, изпълнено с безпокойство, че нещо лошо предстои, през различни нива на уплаха, до сковаващ и изпълнен с ужас страх.

Симптомите могат да бъдат:

- физически: замаяност, треперене, сърцебиене, гадене, пресъхване на устата, болки в стомаха и/или гърдите, обща отпадналост, изпотяване, мускулно напрежение;

- психически: загуба на контрол, чувство, че полудяваме, неспособност да правим разлика между реално и въображаемо;

- емоционални: тревога, гняв, тъга, вина, отчаяние.

Няма универсален подход за преодоляването на страха. Все пак обаче има няколко неща, които е добре да знаем и да следваме. Добра техника, водеща често до успех в борбата със страха включва четири стъпки:

1. Определяне ясно и точно на това, което ни притеснява.

2. Посочване на възможно най-лошият изход от ситуацията.

3. Приемане на най-лошият изход.

4. Търсене и откриване на правилни решения за подобряване на сценария, който сме разиграли в съзнанието си.

За преодоляването на страха е важно да се вникне в неговата същност и конкретност. Не трябва да отхвърляме притесненията си веднага, а да ги осмислим преди да се освободим от тях. Почти винаги се отнася за неща, които все още не са се случили, тоест не съществуват като факти, а по-скоро имат формата на заплаха. Страхът се проявява като резултат от материализирането на тази заплаха, живееща в нашите фантазии. Важно е да оценим логично възможността нещата да се развият по начина, по който си ги представяме. Така бихме могли да видим и да се убедим, че развитието на събитията често е различно от това в нашето въображение.

Нужно е осъзнаване на факторите, които стоят зад страха и какво точно човек може да изгуби – в чист вид, не хиперболизирано, неговата значимост тук и сега.

Трябва да помним, че сме способни да подреждаме и прецизираме мислите си, в този смисъл можем да управляваме себе сии своето поведение.Умението да се владеем е най-добрият начин да се въздейства на околните или на случващата се ситуация. Така шансът за благоприятен изход се увеличава. Затова и тревогите, свързани с неща извън нашия контрол и възможности, губят стойност.

Обикновено страхът не се преодолява, сблъсквайки се челно с него. Нужни са подготовка, работа, настройка, адаптиране към нов режим. Свързано е с надграждане на собствената личност, придобиването на сила, воля, кураж.

За да се избегне подхранване на страха и за да не му се предоставя поле за изява, взимайки той превес,човек трябва да го приеме, а не да отрича, да се съпротивлява или да бяга. За да се отключат смелостта, дързостта, находчивостта е необходимо да се даде път за изява на инстинктите. Така човек разкрива себе си и се синхронизира с природните закони. Сдобива се със силата и волята да се бори със страховете си, като ги елиминира един по един.

Нужни са откритост, готовност и отваряне на границите на съзнанието. Важно е доверието в себе си, да бъдат подтвърдени собствените възможности. Активират се и се включват ресурсите, с които разполагаме. Трябва да оценим всичко, което имаме – потенциал, качества, материални придобивки, работа, любими хора около себе си, занимания. Нужно е да си припомним и оценим нашите постижения и поводи за гордост. В тази насока помага поддържането на добра и реалистичнасебеоценка. Нашата увереност, че сме силни и компетентни, че имаме натрупан опит и сме се справяли и други пъти в миналото ще ни помогне и в текущата ситуация на страх. А с победата в тази ситуация се придобива готовност за следващи, дори по-големи предизвикателства.

От една страна, свързването с усещането за постижения предполага трезвен поглед върху породилите страха фактори. От друга страна информираността, знанието за заплахата, която ни е надвиснала, допринасят за развитието на нашата компетентност и това ни дава увереност, знаейки точно пред какво сме изправени. Обикновено неизвестността подклажда и поддържа нашите страхове. Затова и човек не бива да остава в нейн плен.

Важна е стъпката към промяна на стереотипа, който сме създали. А за да я направим, трябва добре да премислим как сме реагирали до момента и какво е нужно да променим в реакциите си, така, че да не се страхуваме или поне да намалим този страх да пълното му изчезване. Този когнитивен процес включва бдителност и умствена нагласа за справяне, така че предприетото действие да ни накара да сме още по-устремени в процеса на превъзмогване на притесненията.

Колебанието не позволява и дори възпрепятства това да действаме конструктивно. Вместо това, то подпомага склонността да търсим извинения пред себе си, да се възпрепятстваме несъзнателно и да не предприемаме решителни действия.

Важна е прошката за всичко изгубено или неспечелено.

И тук е необходимо е да си дадем право на грешка. Всички велики открития са направени по метода на пробата и грешката. За да открием как да се справим със страха, трябва да пробваме различни стратегии, достигайки до тази, която дава добри резултати при нас.

Важни са отдихът, разтоварването, почивката. Възстановяването на силите подпомага борбата със страховете, които често ни изтощават не само умствено, но и физически.

Робърт Ронстад извежда така нареченият “принцип на коридора”. Според него пред хората, които се придвижват право към своята цел като по дълъг коридор, се разтварят нови и нови врати, които биха останали незабелязани от тях, ако те си стояха на едно място.

Трябва да помним, че зад страховете ни винаги се крият нашите възможности да ги преодолеем. 

 

Автор: Десислава Колчевска

 

Papalia (1999) определя привързаността по следния начин: “тя е реципрочна, продължителна връзка между детето и майката, като всеки от тях допринася за качеството й”. Привързаността има адаптивна стойност за детето, от нея зависи дали психосоциалните и физическите му нужди ще бъдат задоволени. В този смисъл взаимоотношенията между майката и детето формират привързаност с дълбоко и трайно значение.

Привързаността бива два вида – сигурна и несигурна. Сигурна привързаност се изгражда, когато родителят е любящ, откликващ и умее да предвижда, направлява и подкрепя детето.

Несигурната привързаност се дели на три подвида – избягваща, амбивалентна и дезорганизирана.

Избягваща привързаност се формира, когато родителят не отговаря на желанията на детето и потребностите му не са удовлетворявани. Във взаимодействието детето остава с нагласата, че нуждите му нямат значение и трябва да се научи да се приспособява и само да си дава необходимата грижа. Такова дете изглежда самостоятелно, затворено и концентрирано в заниманията си. Поставено в непозната ситуация не показва тревожност от раздялата с майката, не я търси, не проявява интерес към присъствието на непознато лице. Не обръща внимание на майката при нейното завръщане. Въпреки, че детето често демонстрира безразличие и незаинтересованост, зад това се крие страх от отхвърляне.

Възрастен с изградена избягаваща привързаност обикновено е свободолюбив и независим до болка. Тълкува интереса и малките жестове към него като контролиращи, пречещи на свободата му. Това са защитни реакции, зад които стои страх от обвързаване. Не означава, че човекът няма нужда от обич и не може да изпита дълбока такава. Напротив, затова и му е толкова трудно – да копнее за любов, но да не си позволява да я изживее.

Амбивалентна привързаност се формира когато родителят е непоследователен в отношението си към детето. Понякога откликва на нуждите му веднага, понякога не откликва изобщо; един път му позволява, друг път му забранява (при едни и същи условия); веднъж го приласкава, а после - отблъсква. Обикновено се случва при силно тревожен родител, който не е уверен в родителстването или при човек, подвластен на собствени характерови черти и/или неразрешени вътрешни конфликти, съответно подхожда към нуждите на детето под влияние на моментното си емоционално състояние.

Дете с амбивалентен стил на привързване, поставено в непозната ситуация, показва висока тревожност след като майката напусне помещението. Трудно се успокоява след  раздялата, не проявява желание да опознае новата обстановка. При завръщането на майката реагира емоционално, но противоречиво – може силно да се притисне в нея и в следващият момент да я удари или отблъсне. Понякога се вкопчва в майката, като плаче неутешимо и я обвинява, че го е оставила. Дори в нейно присъствие не се чувства в безопасност. Такова дете има силен страх от изоставяне и склонност да проявява прилепчиво поведение.

Възрастен с изграден амбивалентен тип привързаност във взаимоотношенията си изпитва постоянно безпокойство относно това дали другите го харесват, обичат, одобряват. Той се самообвинява, фрустрира и изпитва силна емоционална болка, когато нуждите му от свързване не са удовлетворени.

Дезорганизираната привързаност се формира в следствие на противоречиво, а често и насилническо отношение от страна на родителя към детето. То преживява голяма несигурност и страх от отхвърляне. Последвано е от поведение на избягване на контакт с родителя. В непозната ситуация се наблюдава “замръзване” на детето. То изпитва много силна тревога и очакване за наказание от отстрещния човек. Такова дете се научава да подтиска своите чувства като се затваря в себе си.

Възрастен с изграден дезорганизиран тип привързаност не успява да развие умение да разчита емоциите на другия. Действа с недоверие и използва манипулации в отношенията си.

Желанието за любов, свързване и интимност в отношенията са базова потребност. А типа привързаност играе важна роля в тази насока. Понякога отсрещният не отговаря реципрочно и съответно на чувствата, които му се споделят. В такива моменти е нужно да се знае, че в него има цял един свят от истории на привързаност и разочарование и реакцията му е към тях, а не към чувствата, които му се показват. Необходимо е приемане, търпение, постоянство и много любов, за да бъдат преодоляни травмите от детсвото и да се заживее пълноценно. Осъзнаването и пътя към промяната е най-важното пътешествие в живота на всеки човек.

 

Автор: Десислава Колчевска

 

 

 

Bowlby (1969) дефинира привързаността като “дълбока и трайна емоционална връзка, която свързва един човек с друг във времето и пространството”.

Обикновено привързаност се развива при първата интеракция в живота, която е тази между бебето и основната грижеща се фигура (най-често майката). Бебето не може да говори, да се аргументира или да планува, но въпреки това то сигнализира, когато не са изпълнени неговите нужди. Общуването зависи до голяма степен от невербалната комуникация. Тъй като за малкото дете е присъща голяма палитра от силни емоции – страх, гняв, тъга, радост, е важна способността на майката да ги интерпретира. Когато тя разбира и отговаря на нуждите му, се получава синхронизация между двете страни. Умението на майката да общува чрез емоция, да успокоява детето, да споделя радостта и лесно да прощава благоприятства развиване на сигурна привързаност.

Този тип привързаност се счита за най-здравословната форма на привързаност. Тя дава възможност на детето да се чувства в безопасност, да бъде самостоятелно и уверено, да се доверява и надява, да бъде спокойно, когато срещне трудност. Дете, което е сигурно привързано изследва без притеснение средата. То вярва, че майка му ще бъде достъпна, отзивчива и помагаща, ако се сблъска с неблагоприятна или плашеща ситуация, съответно е смело в опознаването на света.

Изследователите предполагат, че ранните модели на привързаност биха могли значително да засегнат по-късния живот. Според тях връзките в зрелостта създават база за продължаване на психологическия растеж, както и за развиване на автономност. Те вярват, че ранните преживявания на привързаност помагат за формиране на вътрешни работни модели на себе си и другите, които след като се формират, са относително стабилни във времето. Тези работни модели включват чувства, убеждения, очаквания за себе си и другите, за света, поведенчески стратегии и правила за насочване на вниманието, интерпретиране на информацията, както и организиране на паметта. Всичко това има трайни последици за развитието на личността и близките отношения.

Хората със сигурна привързаност по-рано в своя живот оценяват себе си като уверени, способни да обичат, да чувстват безопасност и комфорт. Те са готови да опознават света, да се разкриват пред другите, да реагират адекватно, когато другите им се разкриват, да се свързват с тях и да развиват пълноценни връзки, чувствайки се разбрани и подкрепени. Също, по-лесно се справят със стреса и намират баланс в живота си.

От една страна, сигурната привързаност оказва влияние на редица аспекти от живота на този, който е изградил подобен тип привързаност. Свързана е със способностите му:

- да намира удовлетворение, оставайки сам, както и да се наслаждава на това да бъде с други;

- да се съсредоточава и осъзнава своите чувства;

- да намира утеха, да се справя с разочарования, да се съвзема след преживяно нещастие;

- да търси и открива смисъл в случващото се;

- да изгражда по-здрави, успешни и приспособими приятелски и партньорски взаимоотношения;

- да създава положителни спомени и също такива очаквания от контактите си с другите хора.

От друга страна, върху сигурната привързаност могат да въздействат негативно редица фактори. Те обикновено са свързани с родителска загуба, тежко заболяване, преместване в друга държава, развод, предателство и всичко, което би причинило силен стрес и безпокойство.

Привързаността е гъвкав модел, който би могъл да се модифицира за определен период, когато обстоятелствата и опитът налагат това. Но благодарение на компетентността, която дава сигурната привързаност могат да се изгладят много противоречия по пътя към разбирателството.

Привързаността и нейната динамика са уникални при всеки, така както всеки отделен човек е уникален. Нито майката, нито приятелят, нито партньорът могат и трябва да бъдат перфектни или непрекъснато в унисон с другия. Изграждането обаче на сигурни отношения помага на човек да бъде по-ефективен, да уважава себе си и другите и да живее с тях в хармония.

 

Автор: Десислава Колчевска